Един ден в Пловдив. Един телефон в Пловдив. Един плеър в Пловдив. Един човек в Пловдив. Само един единствен човек в Пловдив. Единствена копнееща душа. Една музика олицетворяща единен свят. Един блок. Една градинка. Един заяждащ ключ. Едно упойващо чувство на обречена на щастие любов.

Бях там, в Пловдив. Единствен. Нямаше други хора около мен. Най-населеният град този ден.

Стоя тотално разочарован от малкото съществуващи приятели, които дори не могат да се input пълноценно. Стоя, опитвайки се да не ги обвинявам. И не трябва. Но са виновни. Спрямо мен.

Защото ... те самите не спирт да се дерат. Дерат, дерат, раздират (от сляпа ревност). Не спират да си отправят погледи на завист за най-глупавото преимущество. Не спират да ме натъжават. Не спират да ме гледат недоумяващо. Не спират. Може би това е обнадеждаващо.

Докато накрая не ми писне.

И все пак, дете има рожден ден. Дете има и блог, в който не влизам, но пък тази вечер направих едно похождение на едно прилично количество типични (без познати). И в на марти се отказах да влизам. Влизах - доскоро.

Но човекът на снимката ме обнадеждава. Той дори не подозира. Хората, писали книгите, които притежавам, ме обнадеждават. Те дори не подозират.

Те няма защо да подозират. Те не са страхливи.

Защото, Веселин, колкото е невъзможно да убедиш тълпата, толкова е и безсмислено. На пръв поглед.

Историята има продължение. Приятелите продължават да се търпят. Аз продължавам да ги търпя. Търпим се с помощно на силно вътрешно убеждение, че има някакъв смисъл. Търпим се с убеждението, че няма никакъв смисъл. С убеждението, че просто могат да изтрият няколко кофти дни от календара си. Жалки имитации на смели мечти. Подпухнали безцветни очи, които се радват на леко кимване от висок човек с бутони.

Този ден се разшири в година. Този ден благослови живот.