На първи март през 2008 година започнах да пиша в място наречено 'легло на заекващи'. Вече бях преустановил писане в текст или veselin.name/, но желанието да притежавам някаква възможност да напиша нещичко на познатите лица надделя и подкарах поредната wordpress инсталация. Може мястото действително да е имало концепция, а тя беше проста - сподели на приятел. Звучеше вдъхновящо и реалистично. И си притежаваше своя край - 24 април. Със своите 34 текста и досадно дълъг адрес. Но исках да бъда ясен, исках да бъда забелязан като нещо съществуващо и истинско. Исках да имам приятели, които да знаят и използват.

'Легло на заекващи' през цялото време беше за мен изключително мотивиращ, в което кратко негово съществуване, не се осмелих да отрека. Затова и двата месеца му бяха достатъчни. Затова и остана като архив.

А мисълта ми беше, че и преди година съм надграждал някъде уеб ресурс. Точно онова заекващо легло. Някакви среднощни желания, които съм опитал да опиша. И, мамка му, които съм се опитвал и да прочета.

Докато veselin.name с името 'текст под друго име' започна своето съществуване около 15 февруари. Месец и половина, но текстовете му надали надхвърлят десет. Защото 'текст под друго име' започна да съществува от простата моя нужда да пиша и в същото време да пиша за уеба. И в същото време да не охулвам себе си и използващите тази технология хора.

В средата на февруари се прибрах в Бургас. Със съдействието на брат ми бутнах един 250GB диск на elronth. Направих му една чиста инсталация с ubuntu gnu/linux и го оставих да диша. Не дигнах нито един wordpress блог вървящ доскоро на elronth. Пуснах lighttpd и започнах да пиша сам html и css файловете за 'текст под друго име'. Прекръстих машината на mavrudya.

В момента veselin.org и shturec.vlasath.org се задвижват от една инсталация на moinmoin, която напълно задоволява нуждите на споменатите адреси и техните концепции.

Така наречените 'наши приятели' се затрудняват в навигацията из veselin.org и shturec.vlasath.org, но това, което не са видели, просто не е било нужно да го прочетат. А ние няма да спрем да съществуваме.

И се оплетох в историческите полуистини.

Или, исках да почувствам изцяло как думите се озовават в уеба. Исках да бъда отговорен за всеки един аспект, с което да предотвратя някои досадни и недостатъчно почувствани текстове.

Исках да покажа, че писането в уеба за мен е - и ще си остане - религиозно занимание. И защото писането в уеба не е като никое друго писане. То може да бъде прочетено от всеки. То може да бъде охулено от всеки. То всъщност си остава най-самотното писане от всеки.

А докато очите ви не се докоснат, няма да откриете време за четене. А докато душите ви не се докоснат, няма да откриете време за четене, деца на града.