Щъкат милиарди трептения около главата ми човешка. Милиарди вариации на личността ми, на този текст. Вариации на приятели. Те разказват за родния град, за вълните измежду уличките - адидас. За многото готови жени да пожертвам цветята си и техните опустошени души, а може би добре прикрити.

Едноцветен дебел разказ. За мечтите, които оплитат нежния и толкова фин материален свят. За роклите, които притежават способност да бъдат притежавани - дори за колите. Те са жълти, зелени, кадифени. За хората, които бдят над ниската структура с бял цвят и мощен двигател.

А докато се случва този дебел и едноцветен разказ, се случват и останалите - братски прегръдки. Упованието към негодуванието човешко - навред - сред милиарди тонове безцветни дебели разкази.

Докато - ето - малките бургаски мравчици наслояват своя мравуняк. За тях онзи свят на разврат и поквара, и може би пилеене, съществува, но - не. Те разказват също с присвити очички, с отрицание в гласа си за своите човеци отцепници.

Ние - твърдяхме - познаваме времето, Мориарти. А аз като един брадясал несретник - един читател на дебели и едноцветни разкази - съм вечен. Защото не открил за себе си гроб, дето да се разложа спокойно аз - лъкатуша.

А моята мечта, сретни друже, е да обединя - като едно обединено индирок кралство - онези разкази в книга. Но тя няма да бъде сборник, а напълно функциониращ роман, защото онези хора, от които издърпвам съдби, живеят в едно.

Събота е. Осемнадесети април - 2009. Почти осем е, а аз излизам навън в библиотеката.